Европа в променящата се среда за сигурност
Сигурността е най-общ показател за състоянието на международните отношения, за тяхната система, а заедно с това и за ефективността на външната политика. Качествените промени в средата за сигурност в началото на 21 век доведоха до появата на ново поколение от заплахи за националната, регионалната и глобалната сигурност. Промените в зараждането, протичането и мащабите на конфликтите днес налагат нов и по-задъбочен поглед върху мястото на Европа в рамките на глобалната среда за сигурност. Тя днес е по-уязвима от всякога, защото асиметриите в социалното и културно развитие, жизнения стандарт, сигурността, в перспективите, технологиите и комуникациите раждат ново поколение асиметричното насилие, на което за съжаление ставаме свидетели често. Невъзможността да бъде овладяна или предотвратена тази вълна от насилие означава, че сегашната парадигма е морално остаряла и бъдещето, сигурността и просперитета на европейските нации ще бъде определено от решенията, които ще вземем днес.
Обстановката след Студената война се характеризира с все по-голямо отваряне на границите и с неразривна обвързаност на вътрешните и външните аспекти на сигурността. Много хора познаха свободата и благоденствието благодарение на търговските и инвестиционни потоци, развитието на технологиите и демократизацията. Други възприеха глобализацията като препятствие и неправда. Тези тенденции разшириха и обхвата на дейност на недържавните обединения, като им предоставиха възможност да участват в международните отношения. Освен това, те доведоха до нарастване на европейската зависимост, а оттам и уязвимост, по отношение на взаимосвързана инфраструктура в транспорта, енергетиката, информационните технологии и други области.
Възходът на национализма и популизма в Европа и последствията за международните отношения
Въпреки че ренесансът на национализма и популизма не е ново явление за Стария континент, неговите проявления този път са свързани не само с икономически показатели, а също така и със социалното недоволство породено от т.нар. „бежанска вълна”, тероризма и тенденциозната радикална ислямизация на християнска Европа. Очевидната невъзможност, на иначе икономически перспективната неолиберална система, за справяне с тези проблеми благоприятства развитието и трайното установяване на краен национализъм в устоите на демократична Европа. Днес континентът, по дефиницията на “Файненшъл таймс”, е на фундаментално ниво мирно и проспериращо място.[1] Големите маси, които предопределят политическите процеси на континента, не гладуват и водят приличен начин на живот. Това обаче не пречи на териториите на националните държави да се усеща „смразяващото ехо“[2] на национализма от 20-те и 30-те години на миналия век.Наред с този процес,ключов проблем за външната политика на Европейския съюз и изобщо за съществуването му се оказва набиращата сили вълна на евроскептицизма.7 В страни като Великобритания, Германия, Франция, Австрия, Нидерландия и др. тези настроения започват все повече да вземат връх над вече наложената с десетилетия концепция за консолидирана Европа. В съвременния глобален свят недоверието в бъдещето на Европейския съюз е последното, от което страните-членки имат нужда. През 2007 г. проучване на Евробарометър сочи, че 52% от европейските граждани гледат позитивно на Европейския съюз. Днес само 31% споделят такова мнение.[3]
Израз на тези нагласи стана решението на гражданите на Великобритания от юни 2016 г. за напускане на Съюза, което води до безпрецедентното явление Брекзит. Излизането на Великобритания представлява ясен негативен сигнал относно бъдещето на най-мощния икономически съюз в света.[4] Според Международния валутен фонд Брекзит ще има тежки икономически последствия както за Великобритания,така и за Европейския съюз. Наред със срива на британската лира, загубата на десетки хиляди[5] работни места, има вероятност Лондон да изгуби статута си на международен финансов център, тъй като при излизане от Европейския съюз базираните във Великобритания фирми може да изгубят своите лицензирани права да осигуряват финансови услуги на останалата част от Европейския съюз, а банките могат да напуснат Лондон.[6] Според прогнозите щетите до 2030 г. ще са между 1,5 и 9,5% от БВП в сравнение със стойностите при оставане в ЕС. Освен последствията за международните икономически отношения, такива ще се наблюдават и в останалите сфери на живота. Сериозни промени в образованието, социалната сфера и свободното предвижване на хора и стоки стават все по актуални. По отношение на последващи политически промени в границите на Европа, Брекзит също поражда заплахи от дипломатически спорове и конфликти. Така например, Испания може да се изкуши да затвори границата си с Гибралтар, прилепена към Андалусия скалиста територия с площ 6 кв. км, на която живеят над 30 000 британци. В северозападната част на Европа Брекзитът може да доведе до въвеждане на граница между Северна Ирландия и Ирландия, което ще затрудни ежедневното придвижване на хиляди хора.[7]
За Европейския съюз, излизането на Великобритания крие по-сериозната опасност от цикъл на дезинтгеграция. Страни членки като Полша и Унгария, както и опозиционни партии във Франция,Италия и Нидерландия, могат да предприемат сходни действия, което ще доведе до краха на идеята за „Европейската обединена общност”,водещата началото си още от Наполеон I и Джузепе Мацини.[8] Според редица изследователи целенасоченото дестабилизиране на Стария континент е добре премислен геополиически ход от други субекти на международните отношения. А „ефектът на доминото” поражда следващата перфидна заплаха, която допълнително създава външнополитическо напрежение в Обединена Европа.
Европейската сепаратистка заплаха
Според теоретици и практици в областта на международните отношения, стартиралият след „февруарската революция“ през 2014 г. процес на териториален разпад на Украйна е катализирал много замразени до този момент териториални спорове в Европа.[9] Референдумът във Великобритания дава допълнителен мощен тласък на актуалните сепаратистки събития, израз на които става заплахата Каталуния. Самата Каталуния има много висока степен на автономност, гарантирана ѝ от конституцията, доказателство за което е и наличието на националистическо правителство.[10] Още от времето на ген.Франко областта се радва на широка културна и политическа автономия със свой собствен регионален парламент. За много граждани обаче това не е достатъчно. Те искат своя самостоятелна държава – главно по икономически причини. Каталунците смятат, че испанската държава ограбва богатата Каталуния.За международните отношения обаче по важен остава въпросът за евентуалните последствия от овенчаването на сепаратисткия процес с успех. Например неразумно би било икономическият и политически сепаратизъм в Испания да се разглежда извън енергийния контекст. В последните години Испания има амбициите да стане фактор в енергийната независимост на Европа от Русия.Изграждането на газопровода „Мидкат“,който преминава през каталунските Пиринеи, за да се свърже с френските газопроводи,може да намали зависимостта на Европа от руски газ до 40 %.[11] Очевидно е, че отделянето на Каталуня в независима и самостоятелна държава, извън състава на Европейския съюз би спряло или поне би забавило за неопределено време проекта. Това неминуемо ще рефлектира негативно и върху стратегическите европейски проекти за диверсификация на енергийните източници и намаляване на енергийната зависимост от Русия.
Заплахата от разделение на националните държави в Европа обаче далеч не се разпростира само на Пиринейския полуостров. Риск от ескалация и разпростиране на ефекта от този процес има в други части на континента. В краткосрочен план най-големият риск през следващите месеци идва от Италия, тъй като няма ясна прогнозируемост кой точно ще управлява страната. Допълнителен фактор е и статута на областта Южен Тирол, който по подобие на Каталуния,в миналото получава повече политическа и езикова автономия.[12] Благосъстоятелният регион дори има право да задържа голяма част от държавните приходи за себе си.Икономическите проблеми на Италия,с които севернотиролците не искат да имат нищо общо, и надигащата се вълна на сепаратистки настроения в Европа,засилват опасността от бъдещо отцепване на областта. Друг рисков фактор, касаещ отново ситуацията на Британските острови, се явява конфликтът между протестанти и католици в Северна Ирландия, който е много вероятно да завърши с евентуален успех за сепаратистите, тъй като конфликтът остава неразрешен вече 20 години. Това не е единственото предизвикателство пред Британия. Все по-актуален става въпроса за независимостта на Шотландия, след Брекзит, която не приема напускането на Великобритания от Съюза.[13] Опасност от подобни действия има в Белгия. Според изследователи белгийската държава може да изчезне, тъй като областта Фландрия претендира за независимост, като на последните парламентарни избори националистическата партията „Нов фламандски алианс“ стана най-голямата политическа сила във Фландрия. От първостепенно значение за международните отношения е рискът от релизирането на белгийското разделение, тъй като ще бъде неясен статута на Брюксел, където се намират седалищата на Европейския съюз и НАТО.
Проблемите, свързани с тенденцията на отцепничество, не подминават и Източна Европа. За разлика от Западна Европа, в Източна Европа сепаратистките настроения не се базират толкова на икономически подбуди, а повече на етнически и исторически. В рамките на ЕС могат да се отбележат стремежите за независимост в Централна Румъния, населявана предимно от унгарско малцинство (областта Трансилвания), както и в Източна Латвия, населена предимно от етнически руснаци.[14] По отношения на Балканския полуостров,той винаги е бил сцена на остра конфронтация от столетия (добре познатата концепция за „бурето с барут“ ). Тенденцията на сепаратизъм се засили при разпадането на Югославия, като последната проява беше отцепването на населеното предимно с албанци Косово от Сърбия. Към днешна дата най-голям риск за разцепление има в Босна и Херцеговина, където няма хомогенно общество. Страната е разделена по етнически и религиозен принцип на православни сърби, босненци мюсюлмани и католици хървати. Мирът и целостта на страната се пазят на базата на изключителни усилия и компромиси. Други форми на заплаха от сепаратизъм могат да се търсят в автономната област Войводина в Сърбия, населявана от унгарско малцинство, както и в Македония където има значително албанско малцинство.
Центробежните сили: опасност отвътре
В тази тревожна обстановка Европа, и по-конкретно Европейският съюз е изправен пред може би най-голямото предизвикателство от създаването си – разделението. Нямайки непосредствения и конкретно материален характер на класическите заплахи, центробежните тенденции в Съюза успяваха дълго да останат на заден план, обяснявани с временно неразбирателство, прикривани зад статистики за икономически успехи и противопоставяни на изгледите за светло бъдеще на европейската интеграция. Реалността обаче все по-бързо ни застига. Разделението се утвърждава като един бавен, но сигурен и прогресиращ процес. В комбинация с допълнителните негативни последици, които ще има за стабилността на Европейския съюз, а от там и за сигурността на целия континент, то обещава да бъде основната заплаха през идващото десетилетие.
Къде всъщност се намират корените на това разделение? И кога започва то? Цивилизацията на европейския континент от столетия е обект на обособяване в различни групи на принципа на широка гама от понякога дори и необичайни критерии. Така например разграничаването на Европа, която пие вино и Европа, която пие бира, или Европа на картофите и Европа на маслините все още съществува. Въпреки че на пръвоначалните етапи от съществуването на Европейския съюз това вътрешноцивилизационно разделение е имало съществена актуалност, в последствие културните аспекти отстъпват пред значимостта на историческите събития. С падането на Берлинската стена и началото на демократичните процеси в държавите, намирали се от източната ѝ страна, Европейският съюз е изправен пред предизвикателството как да превърне доскорошните идеологически противници в съюзници, а в последствие – и в членове. Така, макар и с отмирането на студената война да изчезва глобалното противопоставяне Изток – Запад, културните, политически и исторически предпоставки надделяват.[15] То се оказва инкорпорирано в самата структура на ЕС и представлява основната линия на разделение в Съюза.
Особено актуално това разделение стана отново с възвръщането към представата за Европа на скорости. Макар и механизмът на засиленото сътрудничество сам по себе си да присъства отдавна в Учредителните договори, инициативата от страна на ръководителите на Германия, Франция, Италия и Испания за възраждане на идеята за Европа, този път не на две, а на няколко скорости предизвика недоволството на някои от по-“източните“ им колеги. Вишеградската група изрази сериозните си съмнения относно целесъобразността на подобна стъпка и призова за запазване равенството между членовете. Най-активен в това отношение е президентът на Полша Андрей Дуда, според който „Европа на няколко скорости“, представяна като единствения начин за съхранение на съюза, в действителност ще доведе до разпадането му. Повдигнати остават въпросите дали тази идея не е просто начин да се официализира разделението в ЕС, а членовете му окончателно да се заклеймят като по-добри и по-лоши. Не на последно място, ако предположим, че основната цел на членството на държавите от бившия Източен блок е била те най-после да се почувстват равни със западните си съседи, няма ли по този начин това членство да загуби смисъла си.[16]
Всъщност държавите от Вишеградската четворка могат да се възприемат и като своеобразна проекция на разделението на Съюза на център и периферия. Обратно на т. нар. „ядро” на Европейския съюз, те са против прекаленото засилване ролята на Комисията и са привърженици на запазването на междуправителствения подход. Гледайки на интеграционните процеси с умереност, те често се оказват в опозиция по теми, свързани със социалните и екологичните политики.[17] Най-съществен удар по отношенията с останалите членове нанесе позицията им по мигрантския въпрос, а възможността за налагане на санкции на Полша относно проведената в страната конституционна реформа само влоши нещата. На последно място, четирите държави са скептично настроени и към еврозоната и категорично заявяват желанието си да не приемат общата парична единица.
В тази връзка, в системата на Европейския съюз съществува и още една явна линия на разграничаване на членовете едни от други, а именно еврозоната. В Европа на еврото ключовата роля за вземане на решенията без съмнение се пада на Германия като основен източник на средства. В тази финансова Европа прагматизмът, съвсем по германски, винаги надделява, замествайки обичайните красиви фрази на европейската интеграция. На това станахме свидетели най-вече в контекста на световна финансова криза, когато стана ясно, че Гърция е на прага на пълен финансов крах, а държави като Испания, Португалия и Италия са на път да я последват. Тази критична ситуация показа, че щом се касае за немски пари, Германия не е готова безвъзмездно да поеме месианската роля. Помощ все пак беше оказана, но само след като засегнатите държави обещаха солидни реформи.[18] Така, тъй като една част от държавите членки отказват да подложат валутните си политики на външна зависимост, еврозоната ще се запази като основен фактор на разединение и през следващото десетилетие.
Несъмнено в основно предизвикателство пред Европейския съюз през последните няколко години се превърна мигранстската криза. Ударът, който тя нанесе създаде несъществували дотогава вътрешни противоречия и обостри някои стари спорове. В първи жертви се превърнаха Гърция и Италия, които се оказаха отговорни за поемането на целия мигрантски поток. Това разбира се се оказа крайно нереалистично, дори с финансовата помощ от Съюза. Така се стигна до преразглеждане на съществуващата правна уредба. Регламентът от Дъблин беше модифициран, давайки началото на т. нар. „квотна система“. Тя от своя страна се оказа крайно непопулярна сред някой членове. Както вече стана дума, Вишеградската четворка решително се противопостави, като най-красноречива беше реакцията на Унгария. Премиерът Виктор Орбан загърби общото европейско решение и, позовавайки се на основополагащия в международното право принцип на защита на границите, предприе мерки за издигане на стена срещу търсещите нов дом в Европа.[19]
Така за кратко време проблемът с незаконната миграция излезе от чисто финансовите си аспекти. Опасенията на държавите, поели съществена част от мигрантския наплив, относно запазването на вътрешния ред и сигурността на гражданите им се оправдаха в следствие на серията нападения и вандалски прояви, както и с увеличаването на терористичната заплаха. Така в ЕС се установи един нов вид напрежение, дължащо се на нарасналата несигурност, на увеличаването на културните и религиозни контрасти вътре в обществата. А то със сигурност няма да направи Европа по-единна.
Всички тези процеси на нарастване на чуждото присъствие сред европейците бяха съвсем естествено последвани от подем в националистките и крайнодесни идеологии, използващи именно мигрантите като основен елемент в изборната си реторика. Националистките идеи, традиционно вменявани като „порок“ на средно- и източноевропейските държави (и не съвсем без основание, както вече беше споменато), внезапно заляха и Запада. Така крайнодесните партии пожънаха небивали от десетилетия успехи в серия избори: във Франция Марин Люпен от Националния фронт остана на крачка от това да стане новия президент на републиката; в Австрия Партията на Свободата се нареди на трето място на парламентарните избори, което я превърна в подходящ коалиционен партньор за новото правителство; на немските парламентарни избори партията „Алтернатива за Германия“ си извоюва за първи път от десетилетия участие в парламента, също като трета сила.[20] Чувствайки се изправени пред своеобразна външна заплаха, голяма част от европейците предпочитат да потърсят опора в националните си общества, което води и до спада в интереса към общите европейски дела. Когато към това добавим и явната невъзможност за ефективно овладяване на ситуацията на ниво ЕС, нарастването на евроскептицизма е напълно обяснимо и само още повече се увеличи нестабилността на Съюза.
Подемът на национализмите обаче неочаквано се изроди и придоби още по-опасни измерения. Сепаратизмът се установи като водещия контрапункт на полаганите повече от половин век усилия за обединяване, интеграция и единство. Макар и кризата в Каталуния да беше овладяна след дълга неизвестност, точките на потенциална сецесия на континента никак не са малко. Шотландия издържа на предизвикателството през 2014 г., но изгледите за резултатите от един възможен бъдещ референдум никак не са добри. От своя страна, проведеният през референдум в Милано и Венеция за увеличаване на автономията може за момента да изглежда напълно невинен, но ако каталунската сага ни научи на нещо, то е, че никоя подобна ситуация не трябва да се подценява. Не и докато Европа се завръща към идеи, надмогнати сякаш още преди векове.
В този ред на мисли, стигаме и до вероятно най-значителната криза за Европейския съюз. Сепаративните и националистки тенденции, този път на общностно ниво, доведоха до прецедента Брекзит. Запитани на референдум относно членството на страната им в ЕС, малко повече от половината британци изявиха желание то да бъде прекратено, като по този начин поставиха началото на вълна на вътрешно противопоставяне на Острова на няколко нива. Вотът не само постави под въпрос легитимността на днешните форми на демокрация, но и навреди съществено на реномето на Европейския съюз.
Въпреки проблематичното членство на Великобритания още от самото й присъединяване, никой до скоро не би предположил, след толкова отстъпки и взаимни компромиси, такава развръзка. Дали резултатите от референдума са продукт на осъзнат избор на едно общество със засилващи се десни настроения, на протестен вот срещу политиките на конкретно правителство или на популистки тенденции, излезли извън контрол, бъдещето ще покаже. Както и дали британците в крайна сметка ще съжаляват за избора си на фона на досегашната трудност на двете страни да намерят приемлив за всички изход от преговорите за отделяне. Междувременно предстои да видим дали прецедентът ще се повтори и компрометираното вече единство на Съюза ще претърпи нов удар (каквито са най-мрачните прогнози), или напротив – Брекзит ще има сплотяващ ефект върху оставащите членове.
На фона на всички изброени досега предизвикателства пред Европейския съюз, трябва да поясним, че все пак не липсват и инициативи за сплотяването му. Нов период на подем в процесите на европейска интеграция изглежда ще настъпи при новия френски президент Еманюел Макрон, който още като кандидат обещаваше да внесе в Съюза така необходимия му обновителен дух. И наистина, нагърбвайки се с тази амбициозната задача, Еманюел Макрон предложи серия от реформи за „преосноваване“ на ЕС.
Предложенията на френския президент включват разнообразна гама промени в множество сфери. На първо място той препоръчва създаването на специален бюджет за еврозоната, управляван от Европейски министър на финансите и отделен парламент. Според Макрон в областта на сигурността и отбраната трябва да се насърчи създаването на общи военни части със собствен бюджет, да се учреди Европейска разузнавателна служба. На институционално равнище, президентът заяви, че трябва да се премине към намаляване на броя комисари в Европейската комисия чрез въвеждане на ротационна система, а освободените места от британските евродепутати трябва да се преразпределят на следващите избори за Европейски парламент чрез създаването на транснационални листи. Макрон говори още за мерки за премахване на социалния дъмпинг и постигане на социално изравняване на държавите членки; въвеждане на минимална работна заплата за Европейски съюз; промени в общата стопанска политика и енергийния бранш за повишаване конкурентноспособността на Съюза; по-ефективно данъчно облагане.[21]
За момента френските идеи остават в рамките на теоретичното, като решаваща роля за съдбата им на практика ще има разбира се Германия. Докато тя обаче се бори със собствената си вътрешнополитическа криза, стагнацията в Европа може само да се задълбочи. Дали ще е съобразно френската визия, или по изцяло нов подход, мерки за възстановяване на ЕС трябва да бъдат приети преди вредите да са станали непоправими. Междувременно, разногласията в Съюза се отразяват неминуемо на международния му престиж. А предвид динамиката на международните отношения, той просто не може да си позволи да е второстепенен играч. Отстоявайки международното си влияние срещу традиционните гиганти САЩ и Русия, а и срещу новоизникващи световни сили като Китай, ЕС трябва да противодейства на всеки опит за маргинализация в международната сфера чрез усъвършенстване и надграждане на единството си както политически, така и икономически. Единните позиции са тези, които не само ще спомогнат за това гласа на Европа да бъде чут, но и ще допринесат за благоприятното в бъдеще разрешаване на най-належащите теми в глобален план като сигурността в Близкия Изток и Тихоокеанския район, нестабилността в Африка, тероризма и т.н.
Водени от вековната идея за Обединена Европа, европейските държави посрещат много предизвикателства и надмогват много конфликти, за да станем ние свидетели на единството на континента, олицетворено от Европейския съюз. Днес обаче, почти постигнато, това единство се оказва застрашено. За да се даде адекватен отговор на кризата, трябва да се намерят осмислени отговори на голям кръг въпроси като: как може да бъде запълнена празнината, която ще остане след Брекзит, какви са начините да се затвърди политическия облик на една икономическа по същността си идея и много други. И докато идеалът за Обединени европейски щати си остава все толкова утопичен, за разединението трябва да се намери спешен лек преди то да се превърне от заплаха за сигурността на Европа в заплаха за целия свят.
Изводи
Като заключение, може да се направи констатацията,че съчетаването и наслагването на заплахи, водещи в една и съща посока – трайната и целенасочена дестабилизацията на Европейския съюз като субект на международните отношения ще вземе връх през 2018 г. Миграционната криза, ислямизацията, възходът на национализма и набиращият сили „домино ефект“ от сепаратизма са взаимно свързани опасности, целящи евентуални геополитически размествания на центросилово равнище в системата на международните отношения.
Като вземам предвид, че исторически погледнато, развитието на ЕС винаги е било подбуждано от няколко икономически развити страни действащи като „двигател”. Например френското и германското управление са най-значими по отношения установяването на единна валута, а инструментариума на Франция и Великобритания – за изграждането на външната политика, както и тази, посветена на сигурността. Една от тези „държави двигатели” напуска ЕС, а в другите две се наблюдава далеч не малък възход на десните националистки партии и движения, които успяват дори да се доберат до управлението. Всъщност най-голямата заплаха за ЕС или поне най-значимата, не идва отвън, а отвътре поради факта, че структура, изградена доброволно, не може да се държи по принуда. Ако принудата все пак съществува, това означава, че изначалните ценности вече са съвсем променени. Или липсващи.
[1] Financial Times, Eurozone manufacturing conditions at 6.5-year high, https://www.ft.com/content/14173d6c-7151-3e69-9fc9-41fe9564f7d0
[2] Palmer, J., The rise of far right parties across Europe is a chilling echo of the 1930, The Guardian
[3] Rood, J., A crisis of confidence in the European Union? , Clingendael Report 2017
[4] Ленард, М., Brexit: Външно-политически последици, 24.06.2016 г.
[5] We are going to face a massive employment crisis after Brexit, Independent, 13 July 2017, http://www.independent.co.uk/voices/brexit-employment-eu-workers-small-businesses-recruitment-crisis-a7838711.html
[6] The Guardian, Gloomy Brexit forecasts for UK are coming true, says IMF
[7] Agence France Presse, Пет практически последици за британците от Брекзит , 25.06.2016 г.
[8] Макдугъл, У. – „Ще оцелее ли Обединена Европа през ХХІ век? “, сп. Геополитика , 01.05.2007 г.
[9] Стефанов, Н – „Европа на сепаратизма“ , сп.“Геополитика“ 27.01.2016
[10] Minder, R. – “ Spain Sets Stage to Take Control of Catalonia in Independence Fight ” , The New York times
[11] Miguel Arias Cañete- “ Strategic gas pipeline Midcat will be ready by 2020 “ – “Catanews”
[12] Хаселбах, Х. – „Не са само каталунците“ , „Deutche Welle” , 01.10.2017
[13] Leary, E. – “Scotland’s Sturgeon postpones second independence vote until after Brexit “ , “Reuters”
[14] Ellyatt, H.- “If Catalonia goes independent, these places could be next” , “CNBC” 06.10.2017
[15] http://www.bbc.co.uk/worldservice/theneweurope/wk16.htm
[16] https://www.ft.com/content/d18b8b56-9240-11e7-bdfa-eda243196c2c
[17] https://www.economist.com/news/europe/21689629-migration-crisis-has-given-unsettling-new-direction-old-alliance-big-bad-visegrad
[18] http://www.spiegel.de/international/europe/the-division-of-europe-eu-summit-paves-the-way-for-a-split-continent-a-795059.html
[19] http://www.bbc.com/news/world-europe-34278886
[20] https://www.theguardian.com/commentisfree/2017/sep/29/right-social-democracy-dying-europe-afd-far-right-germany
[21] http://www.sudouest.fr/2017/09/26/refondation-de-l-europe-ce-qu-il-faut-retenir-du-discours-d-emmanuel-macron-3809583-7527.php
Related news
