Екологията: елемент в парадигмата на сигурността
До относително скоро хилядолетното му съществуване беше убедило човечеството, че макар всеки човек да е безсмъртен, то, самото човечество, е безсмъртно. Такъв беше историческият опит, многократно и неизменно потвърждаван от човешкото развитие и история. Въпреки международните кризи, конфликтите, унищожителните и кръвопролитни войни животът върху планетата не е прекъсвал, цивилизацията е оцелявала, а еволюцията е продължавала.
В навечерието на третото хилядолетие от летоброенето обаче, човечеството трябваше да осъзнае страшната истина, че неразумното използване на неговия творчески гений и на плодовете на научния и технологически напредък коренно са променили условията на неговото съществуване. В началото на 21 век човечеството трябваше да разбере, че е загубило безсмъртието си. Не само отделният индивид, но и то самото е станало смъртно. Термоядрената катастрофа може завинаги да прекъсне историческата нишка на човешкия род, превръщайки планетата в безлюдна пустош.
Дълго време истинското значение на опасността от термоядрения колапс на цивилизацията не можеше да бъде схванато достатъчно ясно. Вероятно значение имаше недостатъчния практически опит – ядрено оръжие против градове и хора бе употребено само два пъти, срещу японските градове Хирошима и Нагасаки през август 1945 г. Друг „практически” опит нямаше. Значение имаше и относителното несъвършенство на употребените през 1945 г. оръжия. Въпреки ужасяващите резултати надеждата за оцеляване и успешна защита против ядрено нападение се запази, защото само това оръжие все още се преценяваше с мерките и критериите за обикновеното въоръжение. Близо три десетилетия след Хирошима истинската опасност остана скрита. За да може тя да бъде преценена, нужно бе ядрената катастрофа да бъде схваната като разновидност на екологичния срив. Колкото страшни да бяха ударното, топлинното, радиационното и другите въздействия на взрива, те дълго време не бяха преценявани като глобална опасност. Запазваше се надеждата, че е възможно да бъдат ограничени и че след тях все пак може да се оцелее. Екологическите последици оставаха в сянка.
През 70-те години обаче беше безусловно доказана смразяващата перспектива на „ядрената зима”. Беше доказано, че употребата дори на по-малко от 10 % от натрупания ядрен потенциал ще предизвика климатични процеси, които променяйки катастрофално температурата върху цели континенти, а и върху планетата, ще прекъснат непоправимо биологическия цикъл. Проблемът да се предотврати термоядрения конфликт стана проблем за физическото оцеляване на човечеството, за запазване на живота върху планетата.
Последвалите изследвания разкриха, че все пак се касае само за „върха на айсберга”. Все повече учени достигаха до извода, че и ако бъде избегнат екологичен срив в резултат от термоядрена война, неразумното използване на енергийните, суровинните, продоволствените и други ресурси на земята също води към екологична катастрофа.[1] По-бавно, но не и по-малко смъртоносно.
Така в началото на новия век човечеството се оказа изправено пред качествено нови проблеми и заплахи за своята сигурност, които то трябва да реши, за да гарантира своето съществуване и просперитет.
Богатство, ресурси и екология – променящите се параметри на международната сигурност
Свързаните с международната сигурност проблеми винаги са заемали важно място в политическите дебати. Когато сигурността е налице, проблемите са за нейното подържане, а когато е накърнена, техен предмет стават въпросите за възстановяването й. И в единия, и в другия случай проблемите остават в центъра на общественото внимание и на вниманието на онези парламенти и правителства, които са истински чувствителни към националните и държавните интереси на своите страни. Значението им нараства бързо и изключително много в сложните периоди, когато международната общност или отделни държави започнат преходи към нови състояния.
Понятието „сигурност” е многоаспектно по своя характер. Сигурността е най-общ показател за състоянието на международните отношения, за тяхната система, а заедно с това и за ефективността на външната политика на всяка една държава. Поради широкообхватността на понятието, съществуват и редица дефиниции на термина „международна сигурност”. Все пак теорията на международната сигурност приема, че това е състояние на външните отношения на участващите в международното общуване страни и на цялата система на международните отношения, при което не възниква заплаха за жизнените интереси на отделните страни и на международната общност, а в случай, че такава заплаха възникне,съществуват надеждни средства тя да бъде преодоляна по начин, позволяващ нормалното функциониране на системата и свободно развитие на всяка отделна страна.
По време на Студената война понятието „сигурност” беше възприемано – вкл. в академичните среди – във връзка със сигурността на държавата в смисъл на запазване на нейната териториална цялост и политическа независимост преди всичко от военни заплахи. В края на 80-те години понятието бе разширено и в разбирането за сигурност се включиха и икономически аспекти. Въпреки това централният обект на сигурността остана държавата. Едва през 90-те години фокусът се премести от военните измерения към сигурността на отделния индивид. Постепенно се наложи възгледа за т.нар. нетрадиционни заплахи за световната сигурност, който бе формулиран за пръв път на Стокхолмската инициатива по въпросите на глобалната сигурност и управление от 1992 г. Тогава международната общност изказа своето убеждение, че разбирането на предизвикателствата пред сигурността трябва да бъде разширено, за да включи и такива въпроси като пораженията върху околната среда, свръхнарастването на населението, изчерпването на световните ресурси и др.[2]
Към изработването на екологична карта на света
За да можем по-добре да разберем същността на този нововъзникващ пейзаж в международните отношения, трябва да си представим една карта на света, която да отразява не неговото политическо разделение, а основните аспекти на околната среда като главните екологични проблемни точки, големите източници на жизненоважни суровини и др. Така ще се получи една нова географска карта, на която концентрацията на горепосочените елементи, а не политическите граници, ще бъде от решаващо значение.[3]
Макар че всяка една част от света ще съдържа определени елементи, най-голяма концентрация ще има в един голям участък, разположен от двете страни на Екватора. В този участък ще влязат северната част на Южна Америка (включително Амазония), Централна Африка (включително притоците в горната част на река Нил), Персийският залив, Южна и Югоизточна Азия. Заедно тези области обхващат основните световни източници на петрол, на множество важни минерали, на всички световни тропически гори, както и няколко от най-важните реки. Освен това за разлика от ресурсите, намиращи се в други области, зоните на екологични проблеми и източниците на ресурси в този регион често се намират в оспорвани територии или в страни, където се водят етнически борби или има политическа нестабилност.
На южноамериканския континент, Амазония ще продължи да бъде една от основните конфликтни области. Въпреки непрекъснатите обещания от страна на бразилското правителство да ограничи сеченето на ценни дървени трупи и минните операции в Амазония и да защити от външно нашествие земите на местното население, незаконното изсичане на дървета продължава с всичка сила. Някои от местните общности, подкрепяни от неправителствени организации, успяха да си осигурят правото на собственост над обитаваните от тях земи, ала поради липсата на желание или възможности правителството не успя да попречи на навлизането в тези земи на миньори и секачи. В резултат на това из целия район продължават да се водят борби за земи, като много от тях прерастват в открито насилие.
Друг пример за потенциална нестабилност, свързана с околната среда, е Африка. В северната ѝ част водещ е конфликта за вода в Нилския басейн. На пръв поглед водата може би изглежда малко вероятен източник на конфликти. И все пак споровете за вода характеризират цялата история на човечеството. В продължение на векове защитата и разрушаването на жизненоважни водни системи стоят в основата на много битки. Тъй като за да оцелеят, ранните цивилизации разчитат на сложни системи от диги и канали, тези системи често стават обект на нападение по време на война. Когато например Асирия напада Вавилон през 689 г.пр.Хр., войските й разрушават напоителните съоръжения на града и насочват водата към неговия център, което предизвиква огромни разрушения. И днес, в началото на 21 в. Конфликтите за важни водни запаси представляват постоянна заплаха. В един обширен район, простиращ се от Северна Африка до Близкия Изток и Южна Азия, нуждата от вода все по-бързо започва да надхвърля съществуващите запаси. Тъй като много от ключовите водни източници там са притежание на две или повече държави, които рядко имат споразумения относно начина на разпределяне на наличните запаси, конфликтите за достъп до спорните ресурси ще стават все по-остри. Тази опасност е особено голяма в районите с малко валежи, където няколко държави разчитат на един-единствен източник на вода за задоволяване на основните си нужди. Такива са районите около реките Нил, Йордан, Ефрат и други. Ако не се намерят начини да се намали потреблението на вода на глава от населението, всяко увеличаване на потреблението на вода от населението на една от страните ще доведе до намаляване на водните запаси на останалите страни, което от своят страна би могло да доведе до остър конфликт или дори война.
Редица други фактори също са в състояние да увеличат честотата и ожесточеността на евентуалните конфликти за вода в бъдеще. С нарастване на населението нараства и нуждата от вода – и за всекидневна употреба, и за производството на храна (най-често чрез увеличено напояване). И сякаш за да задълбочи още повече проблема, демографският бум като че ли е съсредоточен именно в тези райони, където водните запаси вече не достигат за задоволяване на много нужди – Северна Африка, Средния Изток и Южна Азия. Бързата урбанизация в тези райони, както и нарастващата употреба на вода в индустрията също допринасят за увеличаване нуждата от вода. Това означава, че за в бъдеще в конфликтите за подялба на общите водни ресурси залогът ще става още по-голям, а загубата в един такъв конфликт ще води след себе си все по-тежки последствия.
Глобалните промени в климата ще усложнят още повече положението. Нарастването на концентрацията на въглероден двуокис в атмосферата ще доведе до покачването на средните температури в световен мащаб, както и до промени във валежните карти на много места. В резултат може да се стигне до увеличаване на валежите в някои райони и тяхното намаляване в други. Учените все още не могат да кажат как точно ще бъдат засегнати отделните райони, но мнозина вярват, че в голям брой от горещите континентални области като Североизточна Африка (през която протича Нил) и Югозападна Азия (където текат Тигър и Ефрат) водните запаси ще намалеят още повече.[4]
Всеки от посочените по-горе конфликти притежава своите характерни особености и поради тази причини специалистите гледат на тях като по-скоро на несвързани един с друг. Конфликтите свързани с околната среда в периода след Студената война обаче не са хаотични и несвързани. Те са по-скоро част от една по-голяма и взаимосвързана геополитическа система.[5] Докато доскоро международният конфликт се дължеше преди всичко на политически и идеологически причини, в бъдеще войните ще се водят най-вече за контрол и притежание на ценни икономически суровини, особено за ресурси, необходими за развитието на съвременните индустриални общества. Каквито и да са отделните им първопричини, всеки от описаните конфликти е доказателство за тази световна надпревара.
Конфликтът за ресурси: войната на 21 век
Естествено, не е възможно да се предскаже къде и кога ще избухне следващия конфликт за ресурси. В някои от проблемните в момента райони нещата могат да утихнат, докато в други могат тепърва да се появят конфликти. Това на което сме свидетели обаче, е появата на една нова география на конфликта – един световен пейзаж, в който надпреварата за жизненоважни ресурси се превръща в основна причина за натрупването и използването на военна сила.
Характеристиките на тази нова география са доста различни от тези по времена Студената война с нейните военни съюзи и зони на сблъсък. Районите, които някога бяха център на внимание, като границата между Източна и Западна Европа, ще изгубят стратегическото си значение, докато области, които дълго време са били пренебрегвани от международната общност, каквито са Каспийския басейн и Южнокитайско море, ще добият огромно значение.[6] От най-голям интерес ще бъдат области, които съдържат особено богати източници на жизненоважни суровини, както и пътищата, които свързват тези области с по-големите световни пазари. Тези райони ще предизвикат интереса на медиите, ще бъдат основна тема в разговорите на международните политици и в тях ще има значително струпване на военни сили.[7]
Така осигуряването на екологическа сигурност се превръща в принцип, който се формира относително скоро и предвижда защита на околната среда от най-опасните и имащи глобално значение проблеми. Задължението на държавите, произтичащо от принципа е, при осъществяването на военна или икономическа дейност, да приемат мерки, осигуряващи запазването и поддържането на нормалното състояние на околната среда, както и за нейното възобновяване и възпроизводство. За да бъде ефективно прилаган този принцип, все по-голямо значение придобиват нормите на международното екологично право.
Международноправна основа за обезпечаване на екологичната сигурност
Като цяло междудържавните отношения, независимо от географския обхват, се уреждат от международни правила – принципи, норми и обичаи на международното публично право. В международната практика функционират множество системи, но е общоприето, че съществува преди всичко една глобална международна система, която обхваща всички съществуващи системи, техните субекти и отношенията между тях. Така международното право се явява онази система от принципи и норми, които уреждат както отношенията между субектите, така и сътрудничеството на публичноправна основа в международните отношения.
Съществува специален раздел на международното право, наречен международно екологично право. То е система от принципи и норми, уреждащи дейността на субектите на международното право относно предотвратяването, ограничаването и отстраняването на нанасянето на вреди и щети на околната среда.[8]
С развитието на науката и техниката рязко се усили въздействието на стопанската дейност на човека върху природата, както и неговата намеса в нейните естествени процеси. Безконтролното използване на природните ресурси и замърсяването на биосферата на земята доведе планетата близо до непредвидима екологична катастрофа.[9]
Най-обширното определение на глобални проблеми включва проблемите, които засягат интересите на всички нации, народи и държави на нашата планета, т.е. проблемите, имащи глобално, планетарно измерение. В съвременните международни отношения наред с глобалните проблеми, свързани с мира и сигурността, все повече като първостепенен по важност въпрос се налага международноправната защита на околната среда. През последните години значително изтъня озоновия слой около земята, което доведе до изчезването на много животни и растения, както и до появата на опасни заболявания у хората. Под влияние на киселинните дъждове всяка година се унищожават десетки милиарди хектара плодородна земя (със скорост около 24 хектара на минута), изчерпват се океаните, намалява питейната вода, което може да доведе до избухването на епидемии и др. Затова защитата на околната среда и рационалното използване на природните ресурси е глобален проблем, от чието успешно решаване и регулиране от международното екологично право ще зависи оцеляването на човешката цивилизация.
Понятието „околна среда” обхваща преди всичко елементи, свързани с условията на съществуване на човека, включително и елементите, създадени изкуствено от човека в процеса на неговото взаимодействие с природата. Те могат да бъдат разделени на три групи: първата обхваща обекти на естествената жива среда – флората и фауната; втората включва неживата среда – почвата (литосферата), водната среда (хидросферата), въздушното пространство (атмосферата) и околоземното космическо пространство; третата включва изкуствената среда, създадена допълнително от човека – изкуствени езера, язовири, канали, диги и др.
Международното екологично право е един от най-новите отрасли на международното право, макар в следствие на негативното въздействие на човека върху околната среда първите международни актове в тази насока да са били разработени още в края на 19 век, като Споразумението за защита на морските котки от 1897 г. и др. Международното екологично право започва да се развива особено интензивно, когато научно се доказва, че проблемът със защитата на околната среда е глобален въпрос; това води до постепенното обособяване на екологичното право като самостоятелен отрасъл.
Предмет на уреждане от международното екологично право са главно следните въпроси: 1) предотвратяване и отстраняване замърсяването на морската среда (водата, дъното и т.н.); 2) опазване и рационално използване на морските живи и неживи ресурси (риба и други животни, т.нар. седем вида минерали, полезни изкопаеми и др.); 3) опазване, предотвратяване и отстраняване на замърсяването на водите на международните реки; 4) опазване и рационално използване на флората и фауната на сушата; 5) защита, опазване и рационално използване на живите ресурси на международните реки; 6) опазване на уникалните природни обекти на отделните екологични системи; 7) защита на земната среда от екологично замърсяване; 8) защита от замърсяване или от друго вредно въздействие върху земната атмосфера; 8) защита от замърсяване на околоземното космическо пространство, Космоса и небесните тела.
Международноправната защита на околната среда може да се осъществява ефективно само тогава, когато мероприятията в това отношение се съчетават. Така например следва да се осъществява унифицирано международно сътрудничество, съчетавайки националните, регионалните и универсалните мерки по предотвратяването, ограничаването и отстраняването на замърсяване, нанасянето на вреди или други негативно въздействие върху отделните елементи на околната среда (земя, вода, въздушно и космическо пространство) и др.
В момента усилията на държавите и другите субекти на международното право следва да бъдат насочени към приемането на мерки: за ограничаване на замърсяването от определени източници (танкери, технологии за преработка на отпадъци, моторни превозни средства и др.); прилагане на режим за рационално използване на природните ресурси; разработване на универсален режим за опазване на историческите паметници и природни резервати; научнотехнологично сътрудничество, гарантиращо опазването на околната среда.
Международното екологично право се развива в рамките на общия процес на прогресивно развитие на международното право.[10] Международноправното регулиране на природозащитната дейност на държавите се осъществява под влияние на общите принципи и норми на международното право, които пряко или косвено спомагат за разработването и приемането на природозащитни правила.
Изключително важен е международноправния анализ на главните проблеми, решаването на които предстои. Например, ако не се ограничат емисиите на газове, които предизвикват парников ефект (затопляне повече от нормалното на повърхността на земята и ниските слоеве на атмосферата), това може да доведе до покачване нивото на Световния океан, в следствие на топенето на полярните шапки и ледници; придвижване на климатичните зони към полюсите; пустините ще настъпят в повече от 100 държави по всички континенти, защото изпаренията на влага от почвата ще се увеличат, а дъждовете ще намалеят; прясната вода ще намалее още повече, докато прирастът на населението непрекъснато се увеличава[11]; и т.н. Това превръща екологичните проблеми – и въпросите за тяхното регулиране – в основен въпрос от съвременните международни отношения.
Принципи на международното екологично право
Наред с общите принципи на международното право, съдържащи основни правила и насоки за защита и опазване от замърсяване на околната среда, съгласно международното екологично право се прилагат следните отраслови (специални) принципи.[12]
Принципът на защита на околната среда предвижда сътрудничество между държавите и другите субекти на международното право за ефективна защита на околната среда и рационално използване на природните ресурси. Този принцип се е оформил постепенно в международната практика и е въплътен в редица двустранни и много странни договори, като например Договора за Космоса от 1967 г., Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г. и др.
Принципът за рационално използване на околната среда предвижда експлоатацията на природните ресурси да се осъществява на максимално устойчиво ниво, като държавите задължително следва да осъществяват дейност по ефективно възпроизводство и възобновление на природните ресурси. Принципът е въплътен в Конвенцията за международна търговия и дивата флора и фауна, намиращи се под заплаха от изчезване, от 1973 г., в Конвенцията за опазване на мигриращите видове животни от 1979 г. и др.
Съгласно принципа за предотвратяване на замърсяването на околната среда при изследване и използване на околната среда държавите не трябва да освобождават токсични или други вещества в такива количества и концентрации, които превишават способността на околната среда да ги обезвреди. Принципът е отразен в разпоредбите на Конвенцията за трансграничните замърсявания на големи разстояния от 1979 г., Конвенцията за предотвратяване на замърсяването на морето с изхвърлянето на отпадъци и други материали от 1972 г. и др.
Принципът за международната отговорност за опазване на околната среда предвижда отговорност не само за държавите, но и за международните организации, юридическите лица и обществените организации, които осъществяват пряко опити или употреба на околната среда и нейните компоненти. Главна отговорност обаче носи държавата като първичен субект на международното право, способен да оказва въздействие върху дейността на други правни субекти. Този принцип намира отражение в Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г., Виенската конвенция за гражданската отговорност в областта на морските превози на ядрени материали от 1981 г. и др.
Принципът на нанасяне на вреда извън юрисдикцията на държавите е въплътен в Стокхолмската декларация от 1972 г. и предвижда, че в съответствие с Устава на ООН и принципите на международното право държавите носят отговорност за дейността си в рамките на тяхната юрисдикция да не се нанасят вреди на околната среда на други държави или райони, намиращи се извън границите на националната им юрисдикция.
Свободата на изследването и използването на околната среда и нейните компоненти е принцип, който предвижда, че държавите и международните организации имат право без каквато и да било дискриминация да осъществяват правомерна научноизследователска дейност. Принципът е въплътен в Договора за Антарктика от 1959 г., Конвенцията на ООН по морско право, Споразумението за Луната от 1979 г. и др.
Принципът за защита на екологичните системи на Световния океан задължава държавите да приемат всички необходими мерки по предотвратяването и контролирането на замърсяването на морската среда от всички възможни източници, както и да предотврати нанасянето на вреди на морската среда от отделните държави в резултат на замърсяване или по друг начин. Пълно отражение този принцип намира в Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г.
Принципът, забраняващ военното или всяко друго враждебно използване на средства за въздействие върху околната среда, в концентриран вид се изразява в задължението на държавите за приемат всички необходими мерки за ефективната забрана на такива средства за въздействие на природната среда, които имат широки, дългосрочни или сериозни последици в качеството си на способ за разрушаване и нанасяне вреди на трети държави. Принципът е въплътен в Конвенцията за забрана на военното или всяко друго враждебно използване на средства за въздействие върху околната среда.
Източници на международното екологично право
За разлика от общото международно право, международното екологично право започва и се развива главно по договорен път. В съвременните международни отношения действат голям брой международни актове, преобладаващата част от които са международни договори, като многостранните са над 150.[13]
В двустранните международни договори се уреждат въпрос и относно водните басейни, флората и фауната, ветеринарен контрол, карантина и контрол на животните и растенията и др. Като цяло принципите на екологичното право са въплътени именно в тези договори и определят поведението на държавите във връзка с опазването на околната среда.
Главно международноправно средство, уреждащо екологичните проблеми, са многостранните договори, чиито страни са голям брой държави, които се задължават да прилагат техните норми. Особено важни са договорите, имащи глобално значение, уреждащи защитата на екологични сфери като озоновия слой, Световния океан, Космоса и др.
Особено успешно се развива многостранното сътрудничество на регионална основа. Примери за такива успешни инициативи са Конвенцията за защита на дивата фауна и флора и природна среда в Европа от 1979 г., Споразумението за прогнозиране, предотвратяване и оказване на помощ в случай на природни и технологични катастрофи от 1987 г. и др. Под егидата на Европейската икономическа комисия на ООН са приети редица договори, като например Конвенцията за оценка и въздействие на околната среда в трансграничен контекст от 1991 г., Конвенцията за трансграничното въздействие на промишлените аварии от 1992 г. и др.
Приети са също така и редица многостранни договори, засягащи и други региони, като например Конвенцията за предотвратяване на замърсяването на морската среда от източници, разположени на сушата от 1974 г., Конвенцията за защита на морската среда на Балтийско море от 1992 г., Конвенцията за защита на Черно море от замърсяване от 1992 г. и др.
Универсалните международни договори уреждат преди всичко защитата на Световния океан (например Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г.), опазването на международните водни системи, защита на околната среда от радиоактивно замърсяване (Конвенцията за забрана на опитите с ядрено оръжие в трите среди от 1963 г.), защита на атмосферата на земята (Конвенцията за трансграничното замърсяване на въздуха на големи разстояния от 1979 г.), защита на животинския и растителен свят (Конвенцията за опазване на живите морски ресурси в Антарктика от 1980 г.) и др.
Универсален обект на международноправна екологична защита е земната среда с всичките й съставни елементи, в която осъществява своето съществуване човешката цивилизация. От международноправна гледна точка световните природни ресурси могат да се разделят на две категории – национални и международни. Националните международни ресурси, независимо че попадат под юрисдикцията на определена държава, стават все по-зависими от международноправните принципи и норми, като вътрешноправния режим отразява международните (универсални и регионални) норми. Този статус произтича от факта, че глобалните екологични проблеми могат да се решават само с усилията на всички държави, като се спазват преди всичко нормите на международното екологично право. Увеличава се и броят на международните договори от регионален и универсален характер, които пряко засягат опазването на националните природни ресурси.
От своя страна, международните природни ресурси в зависимост от това къде са разположени, се делят на общи и неделими. Общи са тези, които са определени от международните договори за общо ползване (откритото море и въздушното пространство над него, Космосът и др.) и не попадат под юрисдикцията на никоя държава. Делими са тези международни природни ресурси, които принадлежат частично или се използват от две или повече държави (например водите и живите ресурси на международните реки) и техният правен режим се урежда с международен договор (например Манхаймската конвенция, уреждаща правния режим на река Рейн).
Заключение
Екологичните проблеми на съвременното общество се очертават като едни от най-актуалните за нашата съвременност, от успешното разрешаване на които зависи до голяма степен съдбата на сегашните и бъдещите поколения. За целта е необходимо, от една страна, провеждането на гъвкава държавна политика, която отчита съвременните постижения на науката и социалната практика, а от друга страна, ефективно международно сътрудничество.[14] Днес, повече от две десетилетия след края на Студената война, се оказа, че независимо от това дали се касае за избягване на термоядрена катастрофа или за предотвратяване на екологичен срив, неделимостта на земната екосистема еднозначно и категорично изисква единни действия в глобален мащаб. Постепенно стана ясно, че никои национално усилие не би могло да реши само по себе си проблемите. Оказаха се абсолютно необходими обединените усилия на всички страни и народи. А единствената система на социални отношения, в рамките на която могат да бъдат предприемани тези обединени усилия, е системата на международните отношения. Състоянието и развитието на цялото човечество зависи повече от всичко от запазването на живота на хората, на тяхната цивилизация. Това трябва да бъде и мисията на бъдещите световни лидери и правителства.
[1] Ascher, William. 1999. Why Governments Waste Natural Resources: Policy Failures in Developing Countries. Baltimore: John Hopkins University Press
[2] Benjamin, Paul. 2000. The Green Wars: Making Environmental Degradation a National Security Issue Puts Peace and Security on Risk. Policy analysis Nо 396
[3] Eavis, Paul. 2003. Strengthening Global Security Through Addressing the Root Causes of Conflict. London: Saferworld
[4] Tan, Andrew and J.D. Boutin. 2001. Non – Traditional Security Issues in Asia. Singapore: Institute of Defense and Strategic Studies
[5] Grocker, Chester and Fen Olser Hampson. 2000. Managing Global Chaos: Sources of and Responses to International Conflict. Washinton D.C.: US Institute of Peace Press
[6] Ross, Michael. 2003. Natural Resources and Civil War. Los Angeles: UCLA Department of Political Science
[7] Клер, Майкъл. 2003. Войни за ресурси: Новият облик на световния конфликт, София: Изд. Захарий Стоянов
[8] Борисов, Орлин. 2013. Международно публично право, София, Изд.: Нова Звезда
[9] Велев, Светослав. 2016. Екологична сигурност, Изд.: Военна академия „Георги Стойков Раковски“
[10] Пак там
[11] Maurawietc, Laurent and D. Adamson. 2003. Demography and Security. RAND Corporation
[12] Раянова, Кремена. 2010. Принципи на международното екологично право, Изд.: „Ангел Кънчев“
[13] Пенчев, Георги. 2010. Източници на екологичното право на Република България, в Revista Crítica de Historia de las Relaciones Laborales y de la Política Social, n.os 1-2
[14] Пак там
Related news
